Харамийска пещера *

02.05.2009   Станахме рано-рано, подкрепихме се с вкусни мекички, взехме дъждобраните –нашата втора кожа, и се отправихме към Дяволското гърло, където в 10.00 ни чакаха водачите ни към харамийството- Емо и Жоро. След кратко (за някои) изкачване стигнахме Харамийската пещера, на отсрещната страна на ждрелото.



Предвидливо изчаках няколко човека да се качат и в момента, в който почти се бях отказала, с подписа си се съгласих с възможността „да получа травми, включително и тежки” и обух екипировката. Държа да отбележа, че отдолу катеренето изглежда далеч по-лесно от скалната действителност. Всъщност, с осигуровката и Жоро (50-тина годишен шегаджия) зад гърба, нищо по-сероизно не може да ти се случи, но инстинкта за самосъхранение някак не обръща внимание на тези подробности. Първо се тръгва хоризонтално по скалата, където акцента пада на един участък, в който мократа скала е доста хлъзгава и в общи линии драпаш като скален паяк, за да се задържиш. Следва още по-„живописната” част, която е право нагоре, а на върха на изкачването те чака Емо, който напътства всяко движение, включително и това, в което трябва да си изчекнеш крака на ниво над кръста и да се набереш. Ей така, кат’ в градския. И понеже това не ти стига, на три пъти се чува „Я сега погледни насам” и щрак, Марийке, на портрет. Така изглеждах последния път, мисля, че това е точно на думичката „...майката” от популярна фраза....:

Следва още едно хоризонтално приплъзване по скалата - „С осигуровакта беше до тук, айде сега през тая дупка и в пещерата”. Хубава работа. Като усетих, че имам почва под 4-те крайника и гравитацията действа в моя полза, осъзнах, че изобщо не съм се сетила да погледна надолу, докато пълзах по скалата, за което искрено искам да си стисна ръката.
Веднъж, след като си се нанесъл в пещерата, трябва да изчакаш остатъка от групата да се изкатери. Искам да им благодаря, че не бяха бавни колкото мен, че иначе още щяхме да се чакаме на студено. За сгряване, тъй като не бях взела конячето, се рипаха хорца. Една много симпатична двойка непознати ни се радваше, и както се оказа в последствие- имаше защо. Групата се събра и тръгнахме навътре в пещерата, минавайки през нисък отвор към следващата зала. Тук е и втората атракция.

Понеже в природата всичко е балансирано- щом си се качил, ще се наложи да слезеш. А слизането става по следния начин- обуваш екипировката отново, надупваш се непристойно на една дупка в стената, пускаш краката в нея и... пълзиш заднешком. „Като спреш да имаш нещо под краката се отпусни”. Ахам, да, добре, аз тъкмо се радвах на почвата... Спирането на имане на нещо под краката на практика е увисване над 43 метрова галерия, което се случва след 1-2 удара в скалата, за осеферване. Спускането, всъщност, е най-хубавото от цялата Харамийска- все едно летиш, докато не чуеш „Краката, краката, изпъни краката” и не се приземиш при останалите ,по-храбри хора. Идеята беше да изчакаме гореспоменатата двойка, мъжката част от която се канеше да предложи брак и ни беше помолил да ги поздравим с хоро. Девойката се спусна, младежа коленичи, чу се „да” и вскички доволни и щастливи друснахме едно право на камънака. Идилия...   ....която тепърва започваше! Издрапахме до изхода на пещерата, където Жоро каза „Има два пътя- по-кратък и по-живописен, по кой искате да хванем”. Всички, без мен, аз още се борех с наклона,  дружно избраха „по-живописния”. В последствие се оказа, че изобщо няма два пътя, а това си е местна шега с препарираните туристи. И се започна едно изкачване. Ама изкачване. По кална пътека. Тъкмо набереш 2-3 метра нагоре и айде обратно. Понеже аз съм добро другарче, пазех гърба на цялата група. Да се разбита- изоставах чутовно. Някак не ми се удаде хвърлянето по корем към мижав корен, за който да се захвана, както и драпането по мека пръст с нокти, а веднъж и за малко със зъби. Благодаря на Здравко, който стоически издържа на няколко „Здравко, не мога” и едно „Ники, не мога” и остана с мен до края на дихателната ми агония. В подвиквания и закачки от страна на Жоро и тихо псуване от моя, успях да се докатеря до останалата част на групата. От там излязохме на една поляна над пропастта, където Шефчето ни разказа ободряващя история за някакъв човечец, дето паднал, та после не могли да го съберат, щото се „разцепил”. Така надъхани хванахме една пътечка, която слизаше по ръба на скалата и на места беше толкова тясна, че трябваше да се държим за въже. Сигурно е било красиво, аз не смеех да погледна:

Надолу използвах т.нар. планински експертен метод „дупинг”. Така де, аз за какво съм хапвала 25 години, ако не мога да го използвам тоз’ задник като помощен крайник?! Тук вече Жоро съвсем ме взе за мезе, ама толкова си бях глътнала граматиката, че ми беше все 20. След дълго риене надолу стигнахме до изходния пункт на Дяволското гърло, където изпих най-хубавите 2 бири в живота си, в очакване на сертификата за Харамия и снимките от скалната фотосесия. А защо новосгодената двойка реши да се радва на калните ни същества, още не мога да си го обясня. Явно и мърляви сме симпатяги!
Обратно в къщата за гости хапнахме обилно, пийнахме и изморени си легнахме, за да съберем нови сили за похода към Мугла и новата „живопис”, дето ни очакваше.
Искам да си призная, че след ожулените ръце и коляно, вече съм фен на натюрморта!   Но за сметка на това с гордост мога да се нарека Скална бУбина. =)  * Снимките не са мое дело, аз едва се държах права.

Браво!
И за катеренето и спускането, и за поста! :)

смех, ти казвам, смех

супер свежарско ще да е било. И аз като бях там, бях същия образ. Ама на мен никотинът ми излезна не само през дупето, а и през ушите..Ама Жоро и Емо са големи симпатяги...

В Ягодинската пещера (малко преди Триград) има един друг страшен индивид екскурзовод, който ни сцепи от бисери докато бяхме вътре..

Въпрос от присъщващите : Прилепите двуполови ли са\"
Отговор: Не, ние ги оплождаме

Инструкция: Много ви моля, не ме питайте дали \ътва бялото\' по скалите е сняг, при положение, че среданата годишна температура е 6 градуса.

Там има една галерия, където повечето пещернияци празнуват Нова година и всяка година си слагат елхичка и си е сменят на новото празнуване, но дотогава си седи там. Въпрос: тази елхичка от фотосинтеза ли е поникнала (при положение че сме на 40 метра дълбочина)

абе беше готино

бУбино, чета все едно не съм била там. И на мен ми бяха сладки биричките след като станахме харамии.

бУбино, ти не беше- беше на 2 км пред мен! :))))