Триград- с.Мугла
03.05.2009   Всички харамии и не-харамии се сблъскахме за първи път с неизбежността на раниците, сложихме ги и потеглихме към с. Мугла. Още в самото начало ни очакваше първата, почти безобидна, но за сметка на това смущаваща „живопис”:



Не се подвеждайте по миловодната пътека. Всъщност, този калдаръмен наклон е осеян с...кхъм...абе, с лайна. И понеже нашите перипетии през отминалия ден ни бяха научили на 4х4 с всички налични крайници, тук не се чувствахме в свои води. Така де, калта се преживява, полезна е за кожата, ама овчите екскременти някак се бият с нормите на хигиена, втълпявани ни от най-ранна възраст. Издрапахме невредими до римския път и продължихме. Откриваше се страхотна гледка към ждрелото:

Пътя беше приятен, с малко задъхвания. От време на време успявах да догоня групата и да се социализирам. Времето беше решило да си играе на тука има-тука нема и спирането за поставяне и премахване на дъждобрани беше през 5 минути, съответно. Тъкмо един спре да се забради, другия спре зад него да се отвие. По пътя срещнахме и стадо овчици (предполагам същите, които се бяха погрижили за „живописа” в началото), които ни следваха смущаващо предано.



И така, в приятна компания (не визирам гореизложените), стигнахме до малко заслонче, където ядохме на смени- всички без мен- първа смяна, аз- втора. По реда на пристигане. Подкрепени и отпочинали продължихме по пътеката, която свърши. Неочаквано. В планинска река. Някои от по-смелите и тренирани минаха по падналото през реката дърво. (Абе, змисляли ли сте се, че винаги има паднало през реката дърво- нещо като максимата по филмите, че винаги, когато главния герой срещне осморъко чудовище, наколо се появява остра брадва...). Отплеснах се. Та, останалите събуха обувките и тръгнаха смело през бързея по хлъзгавите камъни.

Миленката и аз кротко се вцепенихме. През цялото време виждах как падам във водата с всичкия си багаж и до края на излета мухлясвам в ъгъла. По едно време събрах някаква смелост, нагазих и излязох с писъци пак от същата страна. Водата, противно на всички физични закони, не беше замръзнала. А би трябвало, съдейки по температурата. След като се опитахме да я изпарим с поглед и не стана, добрите хора Ники, Здравко и Митко събуха наново обувките, преминаха през препятствието още веднъж и си ни преведоха. Благодаря отново. Излизането от реката беше особено болезнено- имах усещането, че стегнатите ми ходилца ще се отчупят всеки момент. Просто се наложи да глътнем от конячето!


Нантатък нещата минаха сравнително гладко- през Чаирите и напред и надолу към Мугла. Накрая доста надолу към Мугла. Живописта свърши, стъпихме на калните улички в селото. Мисля, че не съм била в по-подтискащо селце. Някак закътано и мрачно ми се стори. Но собствениците на къщата за гости бяха ракошни хора- от тези, непринудено гостоприемните. Пуснаха ни филмче за Мугла, разказаха ни истории и рецепти, стоплиха ни и ние се отдадохме още веднъж на заслужена почивка преди геройствата към х. Ледницата! =)

П.П. Снимките отново са крадени!

Леле, колко смело газя! А хич не беше смело :-D

да караш невинните хорица да се опикават от смях, докато четат описанията на туристическите ти приключения?! А? а?

Апропо, ето защо обичам Стара Планина (особено в Средната и и Източна част)- тропкаш си по билото все едно си в Борисовата градина. Пробвай! Някой път де, не си нахлузвай раниците моментално!

Тва GPS-a за който, знаеш, мечтая отдавна, се оказа еб??и скапаната машина. Покрай него си създадох ново хоби- КакДаОшашкамМаксималноТъпияДивайс. :-)))) Стигнали сме до ниво аз да карам по хайуей, а машинката истерично да ме предупреждава- "спри и завий веднага щото пътя свършва".