Постинг
18.08.2009 22:05 -
Рила - Ден 4
х. Мальовица – с. Говедарци- Голямото село
Ден 1
Ден 2
Ден 3
Събудих се по-рано от останалите и слязох да пия кафе пред хижата. Някакви хора се стягаха за към х. Иван Вазов, аз тихо злорадствах и се наслаждавах на санбернара Барса.
След като и останалите се излюпиха ядохме по една супа и там каквото беше останало и за последен път подкарахме раниците. Сигурно има някакво научно обяснение как с течението на времето последните стават все по-тежки и неудобни, но още не съм се натъкнала на обосновката.
Заслизахме към злощастното ЦПШ. Пътечкта беше мехлем за изстрадалата ми душа, макар да ми беше трудно да догонвам бързоходците. На Школата свихме по маршрута за Говедарци. Някъде в далечината се виждаха покривите му: Минахме около 500 рекички. Може и една и съща да е била. С мостчета от трупи, тук-таме. Друго забележително по пътя нямаше. Но беше най-приятния преход за похода, главно защото беше надолу. По едно време се озовахме на шосето. Сблъсъкът с цивилизацията: Вървенето с туристически обувки по асфалтов път е извънредно неприятно, градиращо до болезнено. Стигнахме до едно много приятно място, оборудвано с огнища, на което спряхме за обяд. Там ни засече и горския патрул, който бяхме видяли по пътя към Скакавица първия ден. Оказа се, че чичковците ни помнеха, поздравихме се и те продължиха по горските си дела, а ние- към Говедарци. На около 20-тина минути преди селото се излиза на огромна поляна, а слънцето печеше неумолимо, та имаше второ Голямо мазане. Мен ме мързеше, поради което носа ми се бели. Точно преди селото видяхме сградата, която Васето е чертал. Покрива й бил паднал. Сега издирвам подробен списък на архитектите, участвали в строежа на новата офис сграда, в която ще се местим. Не ми се закусват керемиди.
Стигнахме на спирката на маршрутките към 15.50. Превоза идваше в 16.30. Тъкмо време за по бира, в самия край на бъхтането:
В рейса почти заспах. В Самоков на гарата открихме най-вкусните old school пици на света. Родените преди 1985-та ще се сетят- онези, които се печат на поточна линия в пещ, малки, кръгли, с много тесто. Сгънахме по една и се натоварихме на автобуса за София, чиито багажник окупирахме злостно:
По време на пътуването се зародиха една камара идеи и планове, една от които, ако не се лъжа, е за Ботев връх. Слизането на Окръжна болница съвсем отми надеждите ми, че няма да се забия в смога отново. Явно и раницата ми се беше поизтощила- при отварянето на багажника просто припадна на тротоара. Или Мамута я избута. We’ll never know. Край. Те тава а. Изводи от цялата работа:
Ден 1
Ден 2
Ден 3
Събудих се по-рано от останалите и слязох да пия кафе пред хижата. Някакви хора се стягаха за към х. Иван Вазов, аз тихо злорадствах и се наслаждавах на санбернара Барса.
След като и останалите се излюпиха ядохме по една супа и там каквото беше останало и за последен път подкарахме раниците. Сигурно има някакво научно обяснение как с течението на времето последните стават все по-тежки и неудобни, но още не съм се натъкнала на обосновката.
Заслизахме към злощастното ЦПШ. Пътечкта беше мехлем за изстрадалата ми душа, макар да ми беше трудно да догонвам бързоходците. На Школата свихме по маршрута за Говедарци. Някъде в далечината се виждаха покривите му: Минахме около 500 рекички. Може и една и съща да е била. С мостчета от трупи, тук-таме. Друго забележително по пътя нямаше. Но беше най-приятния преход за похода, главно защото беше надолу. По едно време се озовахме на шосето. Сблъсъкът с цивилизацията: Вървенето с туристически обувки по асфалтов път е извънредно неприятно, градиращо до болезнено. Стигнахме до едно много приятно място, оборудвано с огнища, на което спряхме за обяд. Там ни засече и горския патрул, който бяхме видяли по пътя към Скакавица първия ден. Оказа се, че чичковците ни помнеха, поздравихме се и те продължиха по горските си дела, а ние- към Говедарци. На около 20-тина минути преди селото се излиза на огромна поляна, а слънцето печеше неумолимо, та имаше второ Голямо мазане. Мен ме мързеше, поради което носа ми се бели. Точно преди селото видяхме сградата, която Васето е чертал. Покрива й бил паднал. Сега издирвам подробен списък на архитектите, участвали в строежа на новата офис сграда, в която ще се местим. Не ми се закусват керемиди.
Стигнахме на спирката на маршрутките към 15.50. Превоза идваше в 16.30. Тъкмо време за по бира, в самия край на бъхтането:
В рейса почти заспах. В Самоков на гарата открихме най-вкусните old school пици на света. Родените преди 1985-та ще се сетят- онези, които се печат на поточна линия в пещ, малки, кръгли, с много тесто. Сгънахме по една и се натоварихме на автобуса за София, чиито багажник окупирахме злостно:
По време на пътуването се зародиха една камара идеи и планове, една от които, ако не се лъжа, е за Ботев връх. Слизането на Окръжна болница съвсем отми надеждите ми, че няма да се забия в смога отново. Явно и раницата ми се беше поизтощила- при отварянето на багажника просто припадна на тротоара. Или Мамута я избута. We’ll never know. Край. Те тава а. Изводи от цялата работа:
- 4 дни са напълно достатъчни да спра да сънувам Excel и да забравя, че някъде има място, на което почти няма дървета.
- Мога да пресипна от смях. И е адски приятно.
- Винаги има кой да осере нещата.
- Винаги има хора, които ще помогнат.
- МОГА да ходя. Не бързо, не по много, ама МОГА.
Това е „Колата призрак“ от войната в Юго...
ОФИЦЕРИТЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ПОРЪЧКИ НА РАДЕВ ...
СТРАНИТЕ-ПРИМАТИ ИСКАТ ДА УНИЩОЖАТ СВЕТО...
ОФИЦЕРИТЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ПОРЪЧКИ НА РАДЕВ ...
СТРАНИТЕ-ПРИМАТИ ИСКАТ ДА УНИЩОЖАТ СВЕТО...
Търсене
За този блог
Гласове: 3494
Блогрол